Ницше: Самотата на един гений и предателството на близките
Фридрих Вилхелм Ницше (1844–1900) не е просто философ – той е културен разрушител, който поставя под съмнение устоите на християнския морал, европейската традиция и самата представа за истина. Роден в малкото селце Рьокен, в Прусия, Ницше губи баща си, лутерански пастор, когато е на пет години, и израства заобиколен от жени – майка си, баба си, сестра си и две лели. Това затворено, дисциплинирано и религиозно семейно обкръжение се сблъсква челно с нажежената му вътрешна чувствителност и стремеж към свобода. На 24-годишна възраст става най-младият професор в Университета в Базел, но академичната среда бързо започва да го задушава.
Философията му не е суха теория – тя е болка, екстаз и радикално освобождение. Ницше заявява, че „Бог е мъртъв“, но не от бунт, а като описание на епохата – религията вече не е морален компас, а куха формалност. Според него масовият морал е изграден върху слабост, а истински свободният човек трябва да го надмине. Така се раждат ключовите му идеи: Надчовекът – онзи, който създава свои ценности, Вечното завръщане – живот, който трябва да приемеш така, че да го изживяваш отново и отново, и Волята за власт – движещата сила зад човешките стремежи, отвъд доброто и злото.
Физическото му състояние никога не е добро. Страда от мигрени, зрителни проблеми, депресии, стомашни и нервни кризи. Живее в изолация, често сменя градове и квартири, пише сам, без подкрепа, без приятели около себе си. През 1889 г. в Торино, след нервен срив, когато става свидетел как мъж бие кон, той се хвърля върху животното, плаче и го прегръща. Това е моментът на окончателен психически срив. След това Ницше никога не възвръща съзнанието си напълно и прекарва последните 11 години от живота си в пълна зависимост от сестра си Елизабет.
Връзката му с Вагнер е един от най-драматичните епизоди в живота му. Когато Ницше за първи път чува музиката на Рихард Вагнер, е поразен. Вагнер за него не е просто композитор – той е олицетворение на възвишеното, на митологичното величие и на свободния дух. В продължение на години поддържат интензивно приятелство. Ницше често гостува в дома му, участва в разговори за изкуство, философия, бъдещето на Европа. Вагнер е по-възрастен и по-утвърден – той третира Ницше като мълчалив ученик. В един момент обаче философът започва да се разочарова. Осъзнава, че зад грандиозната музика се крият национализъм, християнска риторика и воля за манипулация.
Ницше не може да приеме завоя, който Вагнер прави към християнския мистицизъм в края на творчеството си (особено в „Парсифал“) и окончателно къса с него. Пише унищожителния труд „Ницше срещу Вагнер“, в който нарича бившия си приятел „дегенерат“, „проповедник на слабостта“ и „фанатик на страданието“. В отговор Вагнер се подиграва с психическото състояние на Ницше и разпространява слухове за психиатрична диагноза. Тяхната връзка се разпада не просто като личностна, а като сблъсък между две концепции за света – едната, подчинена на емоцията, народността и реда, другата – на индивидуалната воля, разрушението и прераждането.
Жените в живота на Ницше остават неосъществена мечта. Нито едно предложение за брак не е прието. Най-яркият пример е Лу Саломе – умна, красива, свободолюбива жена, с която той мечтае да споделя философия и живот. Тя го отхвърля, но запазва приятелството им. Това отхвърляне го съсипва. Ницше остава сам – и твърде сложен, и твърде различен, за да бъде разбран.
Краят е трагичен – объркан, безсилен, под опеката на сестра си, която започва да изопачава и политизира труда му. Тя създава митология около името му, която Хитлер и нацистката идеология използват цинично, като игнорират контекста и смисъла на писаното от него. Ницше никога не е бил националист, никога не е подкрепял масово мислене, расизъм или антисемитизъм – напротив, той ги презира.
Наследството му обаче остава необратимо. От психоанализата на Фройд, през екзистенциализма на Камю и Сартр, до модерната психология и литература – влиянието на Ницше е повсеместно. Той не предлага отговори. Той задава най-неудобните въпроси и оставя тишина след тях.
