В един град като този, където повечето хора са свикнали да чакат някой друг да свърши работата им, времето се превръща в най-скъпата валута. Защото ако го пилееш в безсмислени разговори, накрая не остава нищо за съзидание. Оправданието на очевидни грешки пред хора, които съзнателно избират невежеството, е най-чистата форма на доброволна глупост. Това е икономическа катастрофа, маскирана като „включеност“. Когато работиш с ръце, знаеш, че качеството се определя от резултата, а не от броя думи, които си изтърсил. Ако материалът е некачествен, никой майстор няма да се хване да го оправдава. В градската среда обаче се е наложила култура на обясненията. Тук хората не търсят решение, а потвърждение на правото си да бъдат непрактични. Това е механизъм за избягване на отговорност. Вместо да поемат риск, участниците в корпоративния театър предпочитат безкрайни „ревизии“ и „синхронизации“. Те използват думите като щит, за да не се наложи действие. Всяка минута, прекарана в обяснение на нещо, което е математически невъзможно, е загубен капитал – не само финансов, но и на ментален ресурс. Индустрията се храни от това: създават се позиции, чиято единствена функция е да поддържат шума. На една среща, където обсъждахме очевидно неработоспособен процес поради липса на бюджет, един от колегите започна да обяснява, че ако „преструктурираме комуникацията“, всичко ще се оправи. Той не искаше да промени процеса, а просто да запълни пространството с думи, за да изглежда незаменим. Вместо да влизам в спор, прибрах си нещата и зачаках края на сесията, за да си тръгна. Понякога най-доброто професионално решение е тишината и навременното оттегляне. Когато видиш, че дискусията се превръща в опит за манипулация на реалността, няма смисъл да поправяш логиката на другия. Просто си прибираш инструментите.