Tag

мързел

Лично от Бойко

Инструменти за мързел

Обувките за тичане стоят в шкафа. Купих ги преди три месеца, след като изгледах поредното мотивационно видео в YouTube. Някакъв фитнес гуру крещеше за дисциплина и излизане от зоната на комфорт. Вярвах му. Дадох 150 лева за обувките, още 80 за онлайн курс по „Супер-продуктивност“ и си обещах, че от утре започвам. От утре ще съм машина за постижения. От утре… гледам Netflix.

Това е класиката. Купуваме си инструменти за самоусъвършенстване, за да се почувстваме продуктивни, а после използваме енергията от покупката, за да си обясним защо не правим нищо. Все едно сами си плащаме, за да ни е удобно да мързелуваме. И работи.

В петък, например, си взех курс за „Овладяване на Excel“. Наистина ми трябва за работата, но вместо да започна да го уча, прекарах четири часа в разглеждане на ревюта на курсове за „Овладяване на Excel“. Сравнявах преподаватели, методики, отзиви. Накрая се изморих и пуснах сериал. Логиката е проста: вече съм инвестирал в самоусъвършенстване, следователно имам право на почивка.

Това е консуматорски модел, пренесен в самопомощта. Рекламата ни убеждава, че щастието е на една покупка разстояние. И ние вярваме. Купуваме книги, курсове, приложения, фитнес уреди – всичко, което обещава да ни направи по-добри. А накрая просто трупаме вещи, които ни напомнят за неизпълнените обещания.

Познавам човек, който има цяла стая, пълна с йога и медитация. Подложки, възглавници, свещи, книги, дори фонтан за ароматерапия. Но той не практикува йога. Просто се чувства по-спокоен, знаейки, че има всичко необходимо, за да започне. И това му стига.

Проблемът не е в курсовете или обувките. Проблемът е в очакването, че те ще свършат работата вместо нас. Че само с правилните инструменти ще се превърнем в хора, които винаги сме искали да бъдем. Но продуктивността не е продукт, който можеш да купиш. Тя е резултат от последователни действия, от малки навици, от дисциплина. И понякога – просто от липса на Netflix.

Преди два месеца се записах на курс по рисуване. Исках да развия креативността си, да се науча да изразявам себе си по нов начин. Записах се, купих материали, но вместо да рисувам, започнах да чистя ателието. Подреждах четки, моливи, бои, организирах пространството. Прекарах цял ден в това, оправдавайки се, че трябва да е перфектно, преди да започна да творя.

Не знам дали това е подсъзнателен саботаж или просто мързел, маскиран като перфекционизъм. Но знам, че трябва да спра да инвестирам в потенциал и да започна да инвестирам в действие. Да извадя обувките от шкафа. Да отворя Excel. Да взема четката и да започна да рисувам. Без оправдания. Без отлагане. Без Netflix.

Започвам от утре. Не, чакай. Започвам сега.

Лично от Бойко

Автоматичните отговори – новата форма на учтивост или просто мързел?

Май почвам да ги харесвам тези автоматични отговори. Днес колегата от счетоводството ми прати имейл – фактура за одобрение. Отговорих със стандартното „получено, ще проверя и се връщам“. След десетина минути – автоматичен отговор: „Благодаря за бързия отговор! Ще се радвам да ви съдействам допълнително. Моля, имайте предвид, че отговорите ми може да бъдат забавени поради голям обем работа.“

Голям обем работа. Все едно не е ясно. Всеки има работа. Но този автоматичен отговор е гениален. Гениално пасивно-агресивен. Казва ти: „Аз съм толкова зает, че трябва да те предупредя, че може и да не ти отговоря веднага, въпреки че ти ми отговори за секунди.“ Това е връх на учтивостта, примесена със снизхождение.

Започнах да го забелязвам това. Все повече хора, особено в корпоративния свят, използват автоматични отговори, които не помагат, а показват статус. Да заявят: „Аз съм важен, аз съм зает, аз съм претоварен.“ Като че ли липсата на автоматичен отговор е признак на некомпетентност. Когато бях по-млад, липсата на отговор просто означаваше липса на отговор. Сега означава, че си в списъка на тези, които не заслужават незабавно внимание.

Спомням си преди три години писах на един директор в голяма компания. Исках информация за конкретен продукт. Получих автоматичен отговор, в който ме увериха, че имейлът ми е получен и ще бъде обработен в рамките на 7 работни дни. След две седмици получих… същия автоматичен отговор. Обадих се на централата, прехвърляха ме, чаках на линия, накрая се отказах. Оказа се, че човекът е бил в отпуск, но системата автоматично е пращала същия отговор на всеки. Проблемът не беше, че е в отпуск, а че не е имал време да настрои системата, за да информира хората. Сякаш е по-важно да изглежда зает, отколкото да е полезен.

Друг пример. Бях на конференция. След всяко изказване, организаторите пращаха автоматичен имейл с благодарност за участието и молба да попълним анкета. В анкетата имаше въпрос: „Доколко бяхте доволни от организацията?“. А под въпроса – надпис: „Ако имате някакви въпроси, моля, не се колебайте да ни пишете.“ Разбира се, че автоматичният отговор ще последва. И той ще е учтив, но ще забави отговора. Всичко е фарс.

Замислете се. Колко имейла получавате всеки ден, които биха могли да се решат с едно телефонно обаждане? Колко автоматични отговори всъщност са просто начин да се избегне директна комуникация?

Реших. От днес почвам да ги игнорирам. Ще пиша отново и отново, докато не получа реален отговор. Ще наводня техните кутии с имейли, докато не се наложи да спрат да използват тази абсурдна форма на учтивост. Не ме разбирайте погрешно. Учтивостта е важна. Но когато тя се превръща в щит, в оправдание за некомпетентност или просто в демонстрация на статус – тя става част от проблема.