Едно време, за да си купиш нещо дребно, трябваше да излезеш, да минеш през трафика, да се промъкнеш между хората на пазара или в кварталния магазин. Беше досадно, особено през лятото, но цената на стоката беше ясна. Днес всичко е по-лесно – три клика на телефона и пратката е на вратата. Но всъщност плащаме много повече.

Неотдавна ми се наложи да поръчам един дребен кабел. Стоката сама по себе си е евтина, без никаква стойност. Но когато видях крайната сума, ми стана ясно, че за доставката плащам почти колкото за самия кабел. Това е абсурд – да финансираш логистична мрежа за предмет, който спокойно може да се побере в джоба.

Проблемът е, че компаниите знаят как да ни манипулират. Те правят поръчката толкова лесна, че преставаме да мислим рационално. Ние избираме „удобството“ и нехайно плащаме за услуги, които в действителност са излишни. Сякаш е нормално една малка пратка да струва колкото няколко билета за кино.

Така постепенно губим представа за реалната стойност на нещата. Всяка дреболия идва с „добавена стойност“ под формата на доставка, а сметките ни набъбват незабелязано. Удобството се превръща в най-скъпата стока на пазара. Иронията е, че с времето то става и най-незабележимата.

Да имаш акаунт в банка не е равнозначно на да имаш собствен мини-склад. Вчера се загледах в извлечението си и намерих една изненада — двайсе евро, които изтичат всеки месец. Нито съм купувал акции, нито съм си подарил нов айфон. Просто три подписки, които отдавна не ползвам, но съм ги оставил да текат по инерция.

Едната беше за софтуер, дето го ползвах само за един проект. Другата — за някаква услуга, която дори не помня за какво е. А третата… просто „за всеки случай“. Все едно да си купиш пожарогасител и после да не го поддържаш. Резултатът е един и същ — безполезен разход.

Проблемът е, че технологичните компании залагат точно на тази инерция. Не те мамят с дебели сметки. Те изсмукват по малко всеки месец, докато не се усетиш, че портфейлът ти е олекнал. Продават ти удобство, а всъщност ти продават собствената ти мърливост. И ти го купуваш, защото е по-лесно да оставиш нещата така, отколкото да влезеш в профила си и да цъкнеш „откажи“. Всичко е „с един клик“, но не и отказването.

Премахването на тези подписки не беше сложно, но беше неприятно. Изискваше да си призная, че съм плащал за нищо. В свят, в който всичко е дигитализирано, най-трудната задача се оказа да кажеш „не“ на системата. Сега тези двайсет евро остават при мен, а не в нечии сървъри. Сметката е същата, но контролът е мой.

Истинската икономия не е в това да намираш по-евтиното, а в това да не плащаш за излишното.

Миналата година имаше хвалби колко по-бързи станаха телефоните. Тази година хвалбите са, че екраните са по-ярки. Колко е по-ярко? С 100 нита. Това ще го видиш само ако сравняваш телефона на слънце с някой, който е още по-стар. Защото ако твоят телефон е на две години, вече си се научил да си присвиваш очите, докато гледаш каквото и да е. Да не говорим, че в повечето случаи яркостта е завишена, за да те държи буден по-дълго и да не заспиш над чата.

А новите телефони са по-тъпи. Не, не защото батерията пада за половин ден, а защото всички се опитват да бъдат „умен дом“. Искаш да си пуснеш телевизора? Влез в приложението на телефона. Искаш да си намалиш парното? Отново през телефона. Искаш да си поръчаш кафе? През телефона. Само да не ти потрябва телефонът, за да се обадиш на някого.

Сега всички говорят за „интеграция“. Аз пък се чудя как да изключа тази интеграция, за да ми остане поне един уред, който работи без да иска да ме продава нещо. Вярно, че не ми трябват 128 гигабайта снимки на котката си, но ми трябва телефон, който работи като телефон. А не като дистанционно с екран.

И най-голямата лъжа – че всичко това е за „удобство“. Удобно е, когато не се налага да мислиш. Но мисленето е това, което ни прави хора. А не безмозъчни потребители, които натискат бутони и чакат някой друг да им каже какво да правят. Или какво да купят. Или на кого да се обадят.