Цена на вниманието

04.07.2026 by BoikoDDD 1 Comment

Голяма част от парите, които даваме за „умни“ приложения и софтуер за организация, не се връщат като реална продуктивност. Купуваме нови календари, нови програми за задачи, нови тетрадки за бележки, с надеждата, че този път хаосът в главата ни ще се подреди на екрана на последния таблет. Вместо това просто си купуваме по-скъпа клетка за собственото си внимание.

Имах един стар, обикновен тефтер. Беше евтин, не изпращаше известия, не се обновяваше сам и не ми предлагаше „персонализирано преживяване“. Имаше едно огромно предимство – не можеше да ми каже, че някой е сложил лайк на снимка или че има нова промоция за пица. Когато го отварях, знаех какво ще видя – списък с неща за вършене. Имах контрол над кога и как ще взаимодействам с информацията. Сега, когато се опитвам да планирам седмицата си, се въртя в безкраен кръг от отворени табове, проверка на синхронизация и пренареждане на виртуални карти в платформи, които изглеждат като професионален симулатор.

Проблемът не е в технологиите, а в това, че повечето инструменти са направени да ни държат в тях, а не да ни изкарат по-бързо. Икономическият модел на тези приложения разчита на ангажираността, не на ефективността ни. Всеки нов инструмент добавя още един слой разсейване. Когато се опитваме да организираме проект, всъщност извършваме най-скъпата форма на прокрастинация – имитация на работа. Преместването на една задача от „в процес“ към „завършено“ носи кратко усещане за удовлетворение, но е празна операция, която не добавя реална стойност, освен че ни коства време, което иначе бихме могли да вложим в истинска работа.

Миналия вторник прекарах два часа само в „оптимизиране“ на списъка си с приоритети. Гледах екрана, пренареждах папки, проверявах дали всичко е синхронизирано с облака, но в края на това упражнение реалните ми задачи бяха недокоснати. Бях изтощен от самото планиране. Това е класическият разрив между очакването за прозрачност и реалността на дигиталния шум. Колкото повече инструменти ползваме, толкова по-голяма става повърхността за разсейване.

Ако искаш да постигнеш нещо, спри да търсиш следващото „магическо“ приложение. Използвай най-простия наличен инструмент – дори и лист хартия и химикал. Намали броя на местата, където съхраняваш информацията си, до минимум. Колкото по-малко са „точките на превключване“, толкова по-малко енергия губиш в самото превключване. Дигиталният хаос не се лекува с още дигитални лекарства.

Софтуерът е инструмент, не заместител на волята. Телефонът е най-добрият източник на разсейване, измислян някога, и ако не го контролираш, ще продължи да ти изсмуква времето, без дори да разбереш, че си се превърнал в администратор на собственото си безсмислие.

Лично от Бойко

Паркове за снимки, не за почивка

23.06.2026 by BoikoDDD 2 коментара

Истината е проста: парковете ни се превърнаха в декор за социалните мрежи. Минавам покрай тях и мирише на нови бетонни плочи, боя и скъп ландшафтен дизайн, но не и на спокойствие. Вместо удобство за хората, виждам площадки, направени така, че да примамват към преминаване, а не към престой. Няма къде да седнеш удобно, няма къде да се скриеш от слънцето, няма къде да се отпуснеш без да ти пречат. Това не са места за почивка, а коридори с по-добра визия.

Проблемът е в преследването на „естетика“. Всичко е подредено, всичко е чисто, всичко е лъскаво – идеално за снимка, която да качиш в Instagram. Само че реалността е друга. Хората минават бързо, с вперен поглед в екрана на телефона, със слушалки в ушите, без да поглеждат наоколо. Паркът е просто фон, част от маршрута между офиса и дома. Това не е почивка, това е заблуда.

Поглеждам към разходите – бюджетът се изтегля за асфалт, за пейки, за осветление, за храсти, които са красиви на снимка, но не хвърлят сянка. Парите се дават за визуална отчетност, не за реална полза. Лесно е да покажеш нов асфалт на камерата, трудно е да докажеш, че си създал място, където хората искат да останат. И най-лошото е, че това е напълно предвидимо.

Архитектурата прогонва, вместо да кани. Подреждането е толкова прецизно, че няма място за хаос, за спонтанност, за мързел. А именно там се крие истинската почивка – в моментите, когато си позволиш да не правиш нищо. Вместо това ни дават просто по-красив път към метрото.

Маркетингът продава „урбанистичен рай“, реалността доставя по-скъп и по-лъскав стрес. Всичко е под контрол, всичко е фотогенично, но никой не си почива.

Лично от Бойко

По-бърз, по-ярък, по-тъп

18.06.2026 by BoikoDDD 2 коментара

Миналата година имаше хвалби колко по-бързи станаха телефоните. Тази година хвалбите са, че екраните са по-ярки. Колко е по-ярко? С 100 нита. Това ще го видиш само ако сравняваш телефона на слънце с някой, който е още по-стар. Защото ако твоят телефон е на две години, вече си се научил да си присвиваш очите, докато гледаш каквото и да е. Да не говорим, че в повечето случаи яркостта е завишена, за да те държи буден по-дълго и да не заспиш над чата.

А новите телефони са по-тъпи. Не, не защото батерията пада за половин ден, а защото всички се опитват да бъдат „умен дом“. Искаш да си пуснеш телевизора? Влез в приложението на телефона. Искаш да си намалиш парното? Отново през телефона. Искаш да си поръчаш кафе? През телефона. Само да не ти потрябва телефонът, за да се обадиш на някого.

Сега всички говорят за „интеграция“. Аз пък се чудя как да изключа тази интеграция, за да ми остане поне един уред, който работи без да иска да ме продава нещо. Вярно, че не ми трябват 128 гигабайта снимки на котката си, но ми трябва телефон, който работи като телефон. А не като дистанционно с екран.

И най-голямата лъжа – че всичко това е за „удобство“. Удобно е, когато не се налага да мислиш. Но мисленето е това, което ни прави хора. А не безмозъчни потребители, които натискат бутони и чакат някой друг да им каже какво да правят. Или какво да купят. Или на кого да се обадят.

Лично от Бойко

Инструменти за мързел

07.06.2026 by BoikoDDD 2 коментара

Обувките за тичане стоят в шкафа. Купих ги преди три месеца, след като изгледах поредното мотивационно видео в YouTube. Някакъв фитнес гуру крещеше за дисциплина и излизане от зоната на комфорт. Вярвах му. Дадох 150 лева за обувките, още 80 за онлайн курс по „Супер-продуктивност“ и си обещах, че от утре започвам. От утре ще съм машина за постижения. От утре… гледам Netflix.

Това е класиката. Купуваме си инструменти за самоусъвършенстване, за да се почувстваме продуктивни, а после използваме енергията от покупката, за да си обясним защо не правим нищо. Все едно сами си плащаме, за да ни е удобно да мързелуваме. И работи.

В петък, например, си взех курс за „Овладяване на Excel“. Наистина ми трябва за работата, но вместо да започна да го уча, прекарах четири часа в разглеждане на ревюта на курсове за „Овладяване на Excel“. Сравнявах преподаватели, методики, отзиви. Накрая се изморих и пуснах сериал. Логиката е проста: вече съм инвестирал в самоусъвършенстване, следователно имам право на почивка.

Това е консуматорски модел, пренесен в самопомощта. Рекламата ни убеждава, че щастието е на една покупка разстояние. И ние вярваме. Купуваме книги, курсове, приложения, фитнес уреди – всичко, което обещава да ни направи по-добри. А накрая просто трупаме вещи, които ни напомнят за неизпълнените обещания.

Познавам човек, който има цяла стая, пълна с йога и медитация. Подложки, възглавници, свещи, книги, дори фонтан за ароматерапия. Но той не практикува йога. Просто се чувства по-спокоен, знаейки, че има всичко необходимо, за да започне. И това му стига.

Проблемът не е в курсовете или обувките. Проблемът е в очакването, че те ще свършат работата вместо нас. Че само с правилните инструменти ще се превърнем в хора, които винаги сме искали да бъдем. Но продуктивността не е продукт, който можеш да купиш. Тя е резултат от последователни действия, от малки навици, от дисциплина. И понякога – просто от липса на Netflix.

Преди два месеца се записах на курс по рисуване. Исках да развия креативността си, да се науча да изразявам себе си по нов начин. Записах се, купих материали, но вместо да рисувам, започнах да чистя ателието. Подреждах четки, моливи, бои, организирах пространството. Прекарах цял ден в това, оправдавайки се, че трябва да е перфектно, преди да започна да творя.

Не знам дали това е подсъзнателен саботаж или просто мързел, маскиран като перфекционизъм. Но знам, че трябва да спра да инвестирам в потенциал и да започна да инвестирам в действие. Да извадя обувките от шкафа. Да отворя Excel. Да взема четката и да започна да рисувам. Без оправдания. Без отлагане. Без Netflix.

Започвам от утре. Не, чакай. Започвам сега.

Лично от Бойко

Инфлуенсърите – новите политици

04.06.2026 by BoikoDDD

Вчера гледам един инфлуенсър, не знам кой е, важното е, че има 300 хиляди последователи. Рекламира някакъв крем за лице. Говори, говори – чудодейният бил, кожата възстановявал, тайната за младост. И се замислих – тайна ли е, или просто добре платена реклама? Това е само повърхността. Под нея има нещо по-притеснително. Защото тия хора станаха… политици. Не в смисъла на депутати и министри, а в смисъла на хора, които оформят мнение, които те насочват какво да харесваш, какво да купуваш, а защо не и за кого да гласуваш.

В петък бях на конференция за маркетинг. Уж да видя новите тенденции. Повечето време се изговориха глупости за „автентичност“ и „изграждане на доверие“. Автентичност? Доверие? Смешно. Инфлуенсърите не продават продукти. Те продават илюзията за живот. И го правят много умело. Аз съм стар маркетолог, видял съм какво ли не, но тази нова форма на манипулация ме плаши. Защо? Защото е фино. Не е нахално като старите реклами. Ти си мислиш, че те слушаш приятел, а всъщност някой ти набутва нещо в главата.

Преди две години колегата ми Иван се запали по един „гуру“ в Инстаграм. Проповядваше някакъв алтернативен начин на живот. Иван купи курсове за 500 лева, после още един за 300. После започна да купува добавки и витамини, които гуруто препоръчвал. Накрая се оказа, че е похарчил над 2000 лева за глупости. И нямаше никакъв напредък. Само се чувстваше още по-объркан и разочарован. Попитах го защо е вярвал на този човек. Отговори ми, че изглеждал „искрен“ и „успешен“. Иронията е пълна – човек, който се представя за успешен, те кара да даваш пари, за да си постигнеш успеха.

И това не е изолиран случай. Помня как преди година един фитнес инфлуенсър рекламираше някакъв протеин. Представяше го като „чудото на чудесата“, което ще ти помогне да качиш мускулна маса за месец. Аз се порових и открих, че този протеин е обикновен соев протеин. Струва два пъти по-евтино, ако го купиш от друг магазин. Той просто беше надценил цената и използваше влиянието си, за да печели пари.

Най-страшното е, че хората не се замислят. Гледат красивите снимки, слушат ласкавите думи и си мислят, че това е истината. Забравили са, че зад всеки профил в Инстаграм стои човек. Човек със своите интереси. Човек, който иска да спечели пари, да стане известен, да упражнява власт. И е готов да те използва, за да постигне целите си.

Онзи ден видях един политик да се снима с инфлуенсър. И какво мислите? Инфлуенсърът рекламираше партията, а политикът се опитваше да привлече млади избиратели. Класика. Политиците винаги са използвали медиите, за да влияят на хората. Сега просто са открили по-ефективен начин. Вместо да плащат на телевизиите, плащат на инфлуенсърите.

Не съм оптимист. Не вярвам, че нещата ще се променят. Хората ще продължават да бъдат манипулирани, докато не се научат да мислят сами. Да не вярват на всичко, което виждат в социалните мрежи. Да се замислят кой стои зад всяка реклама. Да задават въпроси. Да търсят истината. Затова и аз, от днес, започвам да пиша по-честно. Без да се притеснявам от последствията. Защото някой трябва да каже истината, дори и тя да е неприятна. А истината е, че тия инфлуенсъри ни продават въздух под налягане. И ние, доброволно, го купуваме.

Лично от Бойко

Пак изгоря бушонът

28.05.2026 by BoikoDDD 2 коментара

Вчера, към девет вечерта, стълбището светна. Не от романтика, а от баба Йорданка от третия етаж. Тя обича да държи лампата до зори – „за да не се притесняват минувачите“. И обикновено това претоварва цялата система. Аз, на втория, бях потънал в писане. Когато звънецът на входната врата разкъса тишината, разбрах, че пак ще трябва да се занимавам с електрическото табло.

Не е виновна баба Йорданка. Вината е в нас. Живеем в града и си мислим, че можем да се изолираме. Купуваме си хубава врата, слагаме дебели пердета, пускаме музика и се преструваме, че около нас няма никой. Вярваме, че личните ни граници ще ни предпазят от… какво точно? От нуждата да поемем част от общата отговорност.

Спомням си селото. Ако някой имаше нужда от помощ, цялата махала се включваше. Ако покрив протече, всички слизаха да го поправят. Не от алтруизъм, а от сметка – ако къщата на съседа изгори, ще изгори и моята. Тук, в града, гледаме на съседите като на потенциални заплахи – шум, паркиране, общи части, които трябва да се поддържат. И когато някой наруши този крехък баланс, реагираме с раздразнение, а не с разбиране.

Преди два месеца се прибрах и видях кола, паркирана върху моя бордюр. Вместо да се ядосам, почуках на вратата на съседа. Оказа се, че има спешен случай – синът му е бил зле и са бързали за болницата. Разбрахме се да го оправим заедно. Истински ли бях доволен? Не. Не съм фен на компромисите, но разбрах, че понякога е по-важно да запазиш човешка връзка, отколкото да отстояваш правата си.

Социалните мрежи ни убеждават, че сме свързани. Имаме стотици приятели, следим живота им, коментираме публикациите им. Но тази свързаност е илюзия. Истинската близост изисква време, усилия, компромиси. Изисква да се изправим лице в лице пред проблемите на другите, а не да ги скрием зад екран.

Аз самият съм склонен към тревожност. Не обичам непознати хора, не обичам да говоря с непознати, не обичам да се намесвам в чужди проблеми. Но понякога, в името на спокойствието, трябва да направиш нещо, което не ти е приятно. Да помогнеш на баба Йорданка да смени крушката, да помогнеш на съседа да премести мебелите, да помогнеш на някого, който има нужда. Не защото си длъжен, а защото така градът става по-човечен.

Не съм сигурен, че ще променя света, но мога да променя отношението си към съседите. Мога да се науча да ги гледам не като на потенциални проблеми, а като на потенциални съюзници. Защото в крайна сметка всички сме в една и съща лодка. И ако батерията на съседа прецака и моята, по-добре да си говорим, отколкото да се ядосваме. Иначе ще си останем сами, потънали в собствената си тревожност, в собствената си тъмнина.

Лично от Бойко

Научих се да измервам тишината в пари

20.05.2026 by BoikoDDD 1 Comment

Беше около три следобед. Петък. Офисът – полупразен. Гледам екипа – част са в срещи, други ровят из мейли, трети просто гледат в монитора. И се замислих – колко струва тази тишина? Не като липса на шум, а като пропиляно време.

Не говоря за паузите, за глътка въздух преди да започнеш нещо ново. Говоря за онази тишина, която идва от липса на яснота, от безцелно бродене из задачи, от чакане на одобрение. Тишина, която в бизнес контекст е загуба на пари. Защото времето на всеки служител е ресурс. А тишината е дефект в производствения процес.

В предишната ми компания имахме проблем с правния отдел. Всеки договор, всяка клауза, изискваше седмици, понякога месеци, за одобрение. “Те са заети”, обясняваха ни. Истината беше липса на процеси и ясни критерии. Тази тишина ни струваше скъпо. Забавяше старта на проекти, губехме сделки. Преструктурирахме отдела, внедрихме софтуер за управление на договори и времето за одобрение падна драстично. Това не беше просто оптимизация, беше спасяване на пари.

И това не е изолиран случай. Напоследък се говори за “гъвкавост” и “свободно работно време”. Хубаво, но ако тази гъвкавост води до липса на контрол и отчетност, е просто тишина. Не можеш да измериш ефективността на човек, ако не знаеш какво прави. Спомням си един млад програмист, който обичаше да работи от вкъщи. Супер. Но после се оказа, че прекарва половината ден в социални мрежи и игри. Това не е проблем на човека, а на мениджмънта. Трябват ясни цели, задачи и начин за измерване на резултатите.

Оптимизацията не е мода. Тя е необходимост, ако искаш да оцелееш. А оптимизацията започва с идентифициране на загубите. И тишината е една от най-големите. Защото тя е празен ресурс. Празна банка. Празна графика. Всяка минута бездействие е минута, която можеше да е продуктивна.

Имаме клиент – производител на мебели. Преди време имаха огромни проблеми с логистиката. Започваха производството, без да имат потвърждение за материали. Резултатът – забавени поръчки, недоволни клиенти, загуби. Вложихме средства в софтуер за управление на веригата на доставки, автоматизирахме процесите, внедрихме система за прогнозиране на търсенето. Тишината в логистиката беше заменена с прецизна координация. Продажбите им скочиха с 20% за първата година.

Аз съм скептичен към повечето “модерни” решения. “Гъвкавост”, “споделени пространства”, “дзен” офиси – звучат добре, но ако не са подкрепени от бизнес логика, са просто загуба на време и пари. Бизнесът е за печалба. А печалбата идва от ефективност. Ефективността изисква да премахнеш всички източници на загуба. Включително и тишината.

Затова и аз започнах да я измервам. Не в децибели, а в пари. Всяка тиха минута, всяка безцелна среща, всяка забавена задача – всичко това се отразява на резултатите. И ако искам да постигна целите си, трябва да превръщам тишината в нещо продуктивно. Защото времето е пари. А тишината – пропиляно време. И това е проста математика.

Лично от Бойко

Автоматичните отговори – новата форма на учтивост или просто мързел?

14.05.2026 by BoikoDDD

Май почвам да ги харесвам тези автоматични отговори. Днес колегата от счетоводството ми прати имейл – фактура за одобрение. Отговорих със стандартното „получено, ще проверя и се връщам“. След десетина минути – автоматичен отговор: „Благодаря за бързия отговор! Ще се радвам да ви съдействам допълнително. Моля, имайте предвид, че отговорите ми може да бъдат забавени поради голям обем работа.“

Голям обем работа. Все едно не е ясно. Всеки има работа. Но този автоматичен отговор е гениален. Гениално пасивно-агресивен. Казва ти: „Аз съм толкова зает, че трябва да те предупредя, че може и да не ти отговоря веднага, въпреки че ти ми отговори за секунди.“ Това е връх на учтивостта, примесена със снизхождение.

Започнах да го забелязвам това. Все повече хора, особено в корпоративния свят, използват автоматични отговори, които не помагат, а показват статус. Да заявят: „Аз съм важен, аз съм зает, аз съм претоварен.“ Като че ли липсата на автоматичен отговор е признак на некомпетентност. Когато бях по-млад, липсата на отговор просто означаваше липса на отговор. Сега означава, че си в списъка на тези, които не заслужават незабавно внимание.

Спомням си преди три години писах на един директор в голяма компания. Исках информация за конкретен продукт. Получих автоматичен отговор, в който ме увериха, че имейлът ми е получен и ще бъде обработен в рамките на 7 работни дни. След две седмици получих… същия автоматичен отговор. Обадих се на централата, прехвърляха ме, чаках на линия, накрая се отказах. Оказа се, че човекът е бил в отпуск, но системата автоматично е пращала същия отговор на всеки. Проблемът не беше, че е в отпуск, а че не е имал време да настрои системата, за да информира хората. Сякаш е по-важно да изглежда зает, отколкото да е полезен.

Друг пример. Бях на конференция. След всяко изказване, организаторите пращаха автоматичен имейл с благодарност за участието и молба да попълним анкета. В анкетата имаше въпрос: „Доколко бяхте доволни от организацията?“. А под въпроса – надпис: „Ако имате някакви въпроси, моля, не се колебайте да ни пишете.“ Разбира се, че автоматичният отговор ще последва. И той ще е учтив, но ще забави отговора. Всичко е фарс.

Замислете се. Колко имейла получавате всеки ден, които биха могли да се решат с едно телефонно обаждане? Колко автоматични отговори всъщност са просто начин да се избегне директна комуникация?

Реших. От днес почвам да ги игнорирам. Ще пиша отново и отново, докато не получа реален отговор. Ще наводня техните кутии с имейли, докато не се наложи да спрат да използват тази абсурдна форма на учтивост. Не ме разбирайте погрешно. Учтивостта е важна. Но когато тя се превръща в щит, в оправдание за некомпетентност или просто в демонстрация на статус – тя става част от проблема.

Лично от Бойко

Май се уморих да се преструвам на отпочинал

07.05.2026 by BoikoDDD

Май се уморих да се преструвам на отпочинал.

Като студент си мислех, че почивката е да не правиш нищо. Да лежиш на дивана. Да гледаш тъпи филми. Да ядеш чипс. И да се чувстваш виновен. Тогава беше нормално. Бях изтощен. От зубренето. От изпитите. От липсата на пари. Но дори и тогава нещо не се получаваше. След „почивката“ се чувствах по-изтощен. Отколкото преди нея.

Сега, след години работа, разбрах, че това е илюзия. Истинската почивка не е липса на работа. А работа, която те зарежда. Звучи като клише. Знам. Но го казвам, защото го изживявам всеки ден. Не е позитивно мислене. Това е биохимия. Неврология. Физиология.

Когато сте ангажирани с нещо, което ви харесва, мозъкът ви произвежда допамин. Допаминът е свързан с удоволствието. С мотивацията. С наградата. Кара ни да се чувстваме добре. Да имаме енергия. Да искаме да продължим. Когато сме отегчени или правим нещо, което не ни харесва, допаминът намалява. Чувстваме се уморени. Демотивирани. Изтощени.

Занимавам се с писане от години. В началото беше мъка. Търсех теми. Мъчех се да създам нещо интересно. Притеснявах се как ще реагират хората. Пишех, защото трябваше. Не защото исках. И бях ужасно изморен. След всяка статия.

Преди година реших да променя подхода си. Започнах да пиша за нещата, които ме вълнуват. За нещата, които ме карат да мисля. Да се смея. Да се ядосвам. За нещата, които ме правят човек. И стана нещо. Писането се превърна в удоволствие. Забравих за крайните срокове. За статистиките. За критиката. Просто пишех. Защото ми харесваше. И се чувствах по-енергичен. По-мотивиран. По-щастлив.

Виждам го и в екипа ми. Имаме програмист, Иван. Преди няколко месеца беше на ръба да напусне. Беше изтощен. От рутинната работа. От бъговете. От липсата на признание. Предложих му нов проект. Разработката на мобилно приложение, което той отдавна искаше да направи. В началото беше скептичен. Но се съгласи. И стана невероятно. Иван работеше с удвоена енергия. Забравяше за времето. Предлагаше иновативни решения. Виждах как очите му светят. Когато говори за проекта. И знаете ли какво? Приложението беше завършено навреме. И беше огромно предимство за компанията.

Не е магия. Това е физиология. Когато правим нещо, което ни харесва, мозъкът ни е активен. Тялото ни е заредено с енергия. Чувстваме се живи. Когато правим нещо, което не ни харесва, мозъкът ни се изключва. Тялото ни се отпуска. И се чувстваме като зомбита.

Не казвам да се откажем от всичко, което не ни харесва. Всеки има работа, която трябва да свърши. Независимо дали му е приятно или не. Но можем да намерим нещо, което ни зарежда. Нещо, което ни дава смисъл. Нещо, което ни прави по-щастливи. Можем да си намерим хоби. Да се запишем на курс. Да се посветим на кауза. Да прекараме повече време с хората, които обичаме.

Не съм сигурен дали ще го постигнем перфектно. Но вярвам, че ако поне се опитаме, ще се почувстваме по-добре. По-живи. По-енергични. И може би тогава ще разберем, че истинската почивка не е липса на работа. А работа, която те зарежда. Затова и аз днес, вместо да отпочивам, ще пиша още. Защото ми харесва. И това е всичко, което има значение.

Лично от Бойко

Хармониката и усещането, че си забравен

30.04.2026 by BoikoDDD

Ей, студ, бе. Не знам как иначе да го опиша. Такова е, че ти се впива под кожата и ти напомня, че си просто купчина месо, увито в кости и надежди. Да, надежди. Понякога се сещам, че съм имал и такива. Влажно месо, лепкаво месо… ама к’во да го правиш. Седя на една пейка, пръстите ми са сковани, а вятърът ме хапе по бузите. Явно е било тъпо да се бръсна вчера, де. Или пък не. Не знам. Изобщо напоследък не знам много неща.

Виждам го – оня с хармониката. Стои си на ъгъла на „Граф Игнатиев“, свири някаква тъжна, стара мелодия. Не съм сигурен, че е същият, дето го мяркам всяка зима, ама някак си ми се струва, че е. Помня… преди десет години бяхме на морето. Ах, морето! Топъл пясък, сол във въздуха, лек бриз… Майка ми винаги казваше, че морето лекува. Тя имаше едно палто – старо, избеляло, кафяво. Точно такова, каквото носеше един старец, дето продаваше вестници пред Народния. Видях го и онзи ден. Май още е там. И си мисля – тоя старец и хармониката, и аз… все някак си извън времето. Какво правехме тогава? Ами… май си правихме замъци от пясък, играехме, шегувахме се. После се изгубих. Пак се изгубих. Плаках, майка ми ме намери и ме прегърна. Усещах миризмата на косите ѝ – ванилия и цигарен дим. Странна комбинация, де, ама ми липсва ужасно. После си спомням как веднъж, като бях по-малък, татко ме заведе на гарата. Миришеше на машинно масло и влажен бетон. Купи ми хляб и кисело мляко. Седяхме до прозореца и гледахме полета, гори, селца… Всичко изглеждаше спокойно и далеч от проблемите. Сега проблемите са навсякъде.

Ама хайде да се върнем на оня. Той свири. Не е кой знае какъв виртуоз, ама това е чарът, нали? В несъвършенството е красотата. Поне аз така си мисля. Май. Всички сме несъвършени. Дори и аз, въпреки че се опитвам да изглеждам така, сякаш всичко е под контрол. Хаха… ирония. Не знам дали вярвам в нещо. В любовта ли? В парите? В достойнството? Може би само във влака. Влакът винаги идва. Или пък не. Понякога закъснява, понякога изобщо не пристига. Зависи. И пак ми идва наум морето. И баба ми. И нейното палто. И как ме прегръщаше и ми казваше, че всичко ще бъде наред. Ама дали беше така? Изобщо не съм сигурен.

Хората минават покрай него. Повечето не го забелязват. Някои хвърлят монета в кутията. Други го подминават с отвращение. Или със съжаление. Или със страх. Май се страхуват, че ще им поиска пари. Аз също се страхувам. Не знам дали е правилно да давам пари на улични музиканти. Заслужават ли го? Или просто се възползват от нашата доброта? Или от нашата вина? Ами да… всички се чувстваме виновни за нещо. За това, че имаме повече от другите. За това, че не правим достатъчно. За това, че просто съществуваме. Сякаш самото съществуване е престъпление. Помня един стар, избледнял снимка на дядо ми. Той беше дърводелец. Имаше груби ръце и уморен поглед. Но винаги се усмихваше. Май беше щастлив. Работеше с дърво, създаваше красиви неща. Не му трябваха пари, за да е щастлив. Имаше семейство, имаше работа, имаше смисъл. Аз… аз какво имам? Ходя на работа, плащам сметки, ям, спя. И това ли е всичко? Май да.

Ау, сетих се! Вчера съседката отгоре пак си остави чешмата да капе. Цела нощ се чудех дали да отида да ѝ кажа, или да я оставя да си тече. Накрая не направих нищо. Дреме ми. Ама пак ме дразнеше. Изобщо не мога да спя, като капе нещо. Сякаш някой ми къса нервите с пинсета. И после цял ден съм като парцал. Ужас. Е, хайде пак към хармониката.

Оня свири. Звукът му се смесва с шума от колите, с гласовете на хората, с дрезгавото ръмжене на автобусите. Мирише на дизел и на печене. Затворих очи. Представих си, че съм на плажа. Топъл пясък, солен въздух, синьо небе. Баба ми ме гледа и се усмихва. Казва ми, че всичко ще бъде наред. Че трябва да вярвам в себе си. Че трябва да следвам мечтите си. Ама аз… аз нямам мечти. Или поне не знам какви са. И за какво са ми, като и без това всичко е обречено? Отворих очи. Оня спря да свири. Погледна ме. Сякаш искаше да каже нещо. Но не каза нищо. Просто се усмихна. И продължи да свири. Друга, още по-тъжна мелодия. Аз се обърнах и тръгнах. Трябва да хвана влака. Трябва да отида на работа. Трябва да платя сметките. Трябва да ям, да спя… Трябва да живея. Или поне да се опитам. Ей, и се сетих… пак съм забравил ръкавиците. И пак ще ми измръзнат ръцете. Баси.