Истината е проста: парковете ни се превърнаха в декор за социалните мрежи. Минавам покрай тях и мирише на нови бетонни плочи, боя и скъп ландшафтен дизайн, но не и на спокойствие. Вместо удобство за хората, виждам площадки, направени така, че да примамват към преминаване, а не към престой. Няма къде да седнеш удобно, няма къде да се скриеш от слънцето, няма къде да се отпуснеш без да ти пречат. Това не са места за почивка, а коридори с по-добра визия.

Проблемът е в преследването на „естетика“. Всичко е подредено, всичко е чисто, всичко е лъскаво – идеално за снимка, която да качиш в Instagram. Само че реалността е друга. Хората минават бързо, с вперен поглед в екрана на телефона, със слушалки в ушите, без да поглеждат наоколо. Паркът е просто фон, част от маршрута между офиса и дома. Това не е почивка, това е заблуда.

Поглеждам към разходите – бюджетът се изтегля за асфалт, за пейки, за осветление, за храсти, които са красиви на снимка, но не хвърлят сянка. Парите се дават за визуална отчетност, не за реална полза. Лесно е да покажеш нов асфалт на камерата, трудно е да докажеш, че си създал място, където хората искат да останат. И най-лошото е, че това е напълно предвидимо.

Архитектурата прогонва, вместо да кани. Подреждането е толкова прецизно, че няма място за хаос, за спонтанност, за мързел. А именно там се крие истинската почивка – в моментите, когато си позволиш да не правиш нищо. Вместо това ни дават просто по-красив път към метрото.

Маркетингът продава „урбанистичен рай“, реалността доставя по-скъп и по-лъскав стрес. Всичко е под контрол, всичко е фотогенично, но никой не си почива.