Някой някога беше казал, че за да обикнеш родината си трябва да я опознаеш. Мисля, че същото важи и за града, в който живееш.  Аз живея в София. Кореняк софиянец, но това не е нещо, с което да се гордея. Столицата ни е шумна и прашна, има много вредители – в някоя квартали плъхове, на други места много хлебарки. Трафикът е ужасен в час пик, макар метрото, просто защото разстоянията са огромни и пътуваш понякога доста дълго от вкъщи до работа. Тук се правят непрекъснато ремонти, но голяма част от тях не ги усещаме.

Много пъти съм се опитвал да видя София през очите на чужденец. Досега винаги ми е било чудно какво толкова предизвиква нашия град, че редица чуждоземци да казват, че им харесва. Няма кой знае какви архитектурни паметници. Липсват ни колосалните монументи, осветлението и другите чудесии, които будят възхищение. Може би аз съм толкова свикнал с пейзажа, че освен да вниквам в детайлите и да откривам все грозните неща, не мога да възприема гледката като едно цяло.

Но преди няколко дни дойде един приятел от Шумен, който отдаван не бе посещавал столицата. Все се срещахме я по път, много често и аз съм ходел на изток. Той беше възхитен. Каза, че сме заприличали на европейски град. Каза ми, че го впечатляват широки улици, парковете и дърветата, многото фонтани, уличните лампи, това едновремешно дихание, което се разнасяло из града. Дори порутените сгради са били доказателство, че нещо се случва. Пътувал е много в чужбина. Бил е и в Азия, и в Европа. Каза ми изобщо да не се сравняваме с Америка, защото там хората имат съвсем различно виждане за живота и са толкова различни от нас като цяло. Но в много страни всички малки градчета си имат своите разбити улички, имат си своите вътрешни квартали, които понякога не са така чисти, както ние си мислим. Но там се популяризират централните части, местните забележителности и туристът остава извън битовата, чисто социална част на града. И  ние трябва да правим така и да знаем, че сме доста прилично изглеждаща столица на Балканите.

Явно не го осъзнаваме, просто защото взискателните ни очи виждат точно това, което търсят – а именно доказателства, че сме изостанали. Което не е вярно. Поне в контекста, в който се оценяват европейските градове.