Колко мило ми става, когато чуя отново думата „фафла“. Една такава с полъх от соц миналото, когато баба ми съвсем целенасочено приготвяше у дома  фафли. Не знам как ги правеше – не питайте изобщо в коментар, но като цяло се получаваха с някакви тънки кори и крем по средата. Като бисквити де, но си бяха на баба фафлите. И до днес като видя вафла и аха да кажа фафла.

Добре, обаче когато телевизията започна да рекламира всички онези Мури, тройни и четворни и не зам си още какви шоколадови вафли, с които се прослaви Нестлето в Бълагрия, и вече нямаше как фафлата да не се превърне в отживелица.

Така де – не върви да идеш в магазина и да си поискаш фафла. Ще те изгледат странно. Номера минава само в хупермаркета, откъдето взимаш каквото искаш, нареждаш го на лентата и мълчиш дружелюбно през цялото време на пазаруването. Пък като излезеш от магазина крещи „Фафла, Фафла!“ колкото си искаш на колите на паркинга. Те учтиво не ще те поправят.

И все пак шоколадовите вафли са си вафли. Тях само като ги видиш полетички и луксозничко опакованки и няма как да им казваш по друг начин. Респектират. И с респект ги похапваш. Дручко си е да има млечен шоколад отгоре и лакомството веднага се различава от на баба ти фафлата.

Ех, времена други бяха. Имахме си сладки спомени, но днес нещата за похапване в магазина са ни по-сладки.

Така че, каквото било – било. Та тъкмо съм се сетил за баба ми, ще мина да я видя какво прави жената и ще и занеса една вафла.

Странно е наистина като се замисля от нейна гледна точка. Времето не само променя технологии и начин на живот, а виж ти как изменя и най-простичките неща. Кой да предположи, че нещо толкова традиционно като вафлите могат да се полеят с шоколад и да станат толкова по-предпочитано и любимо лакомство на поколения наред.