Усещането за неистов страх и пълната апатия, достигаща до тъпотата за несигурност и безверие, би трябвало да ни кара да мислим, че „раят” на насилниците напомня праисторическо време, загубено за нормалният и трезвомислещия човек, поради развитие на етическите видове. Защото социално-политическите и най-вече психологическите катаклизми, които е била принудена да преживее цивилизацията, се повтарят като едни маниатюрни модели в поведението на грубия насилник, изискване за робско подчинение и една феодална зависимост, расизъм, нарцизъм, парвенющина, паталогично грандоманство. И все пак какви са реалните последици от едно такова общуване с такива род хора- насилници или жестоки ? Кой е истинският победител ? Връщайки се до нивото на някои атавистични (това е поява на признаци ,съществували у нашите прадеди) представи за света, слабият човек всъщност осъзнава социалните закони на репресията. Защото само като наказание или наказателна мярка усеща ударите на жестокият насилник. Колкото и да е невинен, тази мярка и това натрапчиво чувство за вина го преследват, както преследват детето, изправено пред „капризите“ на своя родител. А когато има вина, макар и нереална, когато има наказание, макар и несправедливо, има и преоценка , има себе вглеждане, проникване в лабиринта на собствения си характер. Има малки социално-психологически революции, които те заставят да откриваш невидими до този момент част от тия качества. Тук идеализмът и детската наивност се превръщат в голяма сила. Споделям всичко това гледайки едно предаване за един мъж, който достигнал до това прозрение, че и виновен за всичко което е извършил и има желание сам да се признае за виновен и да влезне в затворите.

Бойко Дражев