Демонстративно показвах на хората колко глупаво ми се струва децата още от детската градина да учат английски. Та те все още не могат да боравят добре на родния си език, камоли на чуждия. Приятелите ми се смеят и ми отговарят, че малките трябва да са гъвкави и от ранна възраст да се ориентират в новата лингва франка. Още повече, че по-голяма част от информацията е на този език, че всичко, което ни заобикаля е или американско, или британско…

Добре, обаче идва един момент, когато е толкова по-лесно да кажеш нещо на чужд език, вместо да се разровиш и намериш подходящ израз в родния. А започнеш ли да мислиш на английски е добър знак за познанията ти, но много лош навик, когато се правиш на готин пред околните.

Полудявам например, когато някой започне да ми говори на “man”, еди-какво си се случва по “default”,  вместо “обичай ме” ми каже “love me” или пък когато напише в социалната мрежа цяло изречение на английски просто за благозвучието. (Различно е, когато половината ти приятели в мрежата са англоговорящи и не биха те разбрали, ако запишеш мисълта си на български.)

Съгласен съм, че в оригиналния си език всичко звучи доста по-добре, но умението е да успееш да откликнеш на израза като го преведеш. Промени малко фразата, включи настроението си и така тя ще стане лично твоя.

Не ме разбирайте погрешно. Наистина смятам, че чуждият език е полезен и задължително е добре да го владеем. Ако бяхме британци, американски или австралийци щяхме да изучаваме френски, немски, испански… или друг. Но винаги родният език ще е водещ. Така че нека не забравяме българската реч, колкото и лесно и мързеливо е да се “експреснем” на английски.