Обичам бокса заради непредсказуемостта му. В никой друг спорт човек или отбор не може в един момент да губи и секунда по-късно да победи. Във футбола, ако един отбор губи с три гола, трябва да отбележи четири, за да спечели. В бокса, ако боксьорът загуби девет рунда, му трябва само един удар – нокаут, – за да спечели цялата битка. Поговорката „Не е важно кой ще спечели битката, а войната“ важи с пълна сила на боксовия ринг.

„Защо обичам бокса?“ Обичам бокса заради усещането за динамика, което ми дава. За мен няма по-удовлетворяващо чувство на света от това да стъпя между въжетата на ринга. Да усетя светлините от прожекторите върху лицето си и ушите ми да закънтят от идващата от тълпата шумотевица.

В такива моменти стомахът ми се свива, а адреналинът бавно навлиза в кръвта ми. Поглеждам, за да видя очите на съперника си. Мисля си дали ще го победя. Дали подготовката ми е по-добра. Дали съм направил достатъчно, за да заслужа победата в двубоя.

И минути по-късно мачът е започнал. Всичко минава като един миг. Ако си победител си най-щастливият човек на света, ако си победен си тръгваш с най-горчивия вкус – този на поражението.

И все пак, за мен боксът е нещото, което осмисля ежедневието ми.

„Защо обичаш бокса ?“ е въпрос, който винаги ми задават хора, които просто не могат да разберат този спорт.

Повечето хора гледат на бокса не като на спорт, а като двама мъже в ринг, опитващи се да се наранят един друг. Хората мислят, че трябва да харесвам бокса заради кръвта и агресията и защото боят изкарва на показ примитивната част от същността ми.

Наскоро една приятелка ме подразни с думите: „О, удари ме, моля те. Това ще те накара да се почувстваш като мъж.“ Тя си мисли, че харесвам бокса, само защото, ако ударя някого, ще се почувствам по-мъжествен. Това беше най-глупавото нещо, което някога съм чувал.

Истината е, че наистина обичам бокса. Това е спортът, който според мен е в основата на всички останали, защото е отражение на живота. В него има всички неприятни неща, които изпитваме в ежедневието си, като алчност и омраза, нечестност и корупция, болка и провал. Но има и всичко добро, което животът може да ни предложи: гордост и благодат, чест и благородство, честност и чисто удоволствие. Не се сещам за друг спорт, за който мога да отправя това твърдение.

Обичам бокса също така и заради самодисциплината. Боксът е спорт на постоянни тренировки както на тялото, така и на ума. Ако пропуснете тренировка, това веднага ще си проличи на ринга. Ако прекарате времето си в пиене и излизане по нощни клубове, това ще се забележи.

Боксът е равносилен на всеотдайност. Той е спорт, в който ако правиш компромиси с подготовката си, си обречен на провал. За разлика от отборните спортове, където, ако си извън форма, друг член на отбора може да ти помогне, в бокса няма от кого да получиш помощ, освен от себе си. Треньорът може да ти даде инструкции, но ти си този, които трябва да ги изпълни. Мениджърът ти може да ти уговори мачове, но ти трябва да ги спечелиш.

Един боец може да бъде в перфектна форма, уменията му могат да бъдат гениални, рефлексите му могат да бъдат съвършени, но ако умът му не е силен, тялото му ще се провали. В никой друг спорт психическата сила не е толкова важна. Борбата започва още преди двубоят – още по време на пресконференциите и претеглянето. През това време боецът има за цел да сплаши врага си и да го надвие психически.

Истинският тест за психическа издръжливост идва, когато двамата бойци трябва да стъпят един до друг в центъра на ринга. Докато реферът дава указанията, те се оглеждат един друг, търсейки някакви признаци на слабост. Понякога можем да разберем само от погледа кой ще е победител – в очите на губещия винаги има повече страх.