Ей, студ, бе. Не знам как иначе да го опиша. Такова е, че ти се впива под кожата и ти напомня, че си просто купчина месо, увито в кости и надежди. Да, надежди. Понякога се сещам, че съм имал и такива. Влажно месо, лепкаво месо… ама к’во да го правиш. Седя на една пейка, пръстите ми са сковани, а вятърът ме хапе по бузите. Явно е било тъпо да се бръсна вчера, де. Или пък не. Не знам. Изобщо напоследък не знам много неща.

Виждам го – оня с хармониката. Стои си на ъгъла на „Граф Игнатиев“, свири някаква тъжна, стара мелодия. Не съм сигурен, че е същият, дето го мяркам всяка зима, ама някак си ми се струва, че е. Помня… преди десет години бяхме на морето. Ах, морето! Топъл пясък, сол във въздуха, лек бриз… Майка ми винаги казваше, че морето лекува. Тя имаше едно палто – старо, избеляло, кафяво. Точно такова, каквото носеше един старец, дето продаваше вестници пред Народния. Видях го и онзи ден. Май още е там. И си мисля – тоя старец и хармониката, и аз… все някак си извън времето. Какво правехме тогава? Ами… май си правихме замъци от пясък, играехме, шегувахме се. После се изгубих. Пак се изгубих. Плаках, майка ми ме намери и ме прегърна. Усещах миризмата на косите ѝ – ванилия и цигарен дим. Странна комбинация, де, ама ми липсва ужасно. После си спомням как веднъж, като бях по-малък, татко ме заведе на гарата. Миришеше на машинно масло и влажен бетон. Купи ми хляб и кисело мляко. Седяхме до прозореца и гледахме полета, гори, селца… Всичко изглеждаше спокойно и далеч от проблемите. Сега проблемите са навсякъде.

Ама хайде да се върнем на оня. Той свири. Не е кой знае какъв виртуоз, ама това е чарът, нали? В несъвършенството е красотата. Поне аз така си мисля. Май. Всички сме несъвършени. Дори и аз, въпреки че се опитвам да изглеждам така, сякаш всичко е под контрол. Хаха… ирония. Не знам дали вярвам в нещо. В любовта ли? В парите? В достойнството? Може би само във влака. Влакът винаги идва. Или пък не. Понякога закъснява, понякога изобщо не пристига. Зависи. И пак ми идва наум морето. И баба ми. И нейното палто. И как ме прегръщаше и ми казваше, че всичко ще бъде наред. Ама дали беше така? Изобщо не съм сигурен.

Хората минават покрай него. Повечето не го забелязват. Някои хвърлят монета в кутията. Други го подминават с отвращение. Или със съжаление. Или със страх. Май се страхуват, че ще им поиска пари. Аз също се страхувам. Не знам дали е правилно да давам пари на улични музиканти. Заслужават ли го? Или просто се възползват от нашата доброта? Или от нашата вина? Ами да… всички се чувстваме виновни за нещо. За това, че имаме повече от другите. За това, че не правим достатъчно. За това, че просто съществуваме. Сякаш самото съществуване е престъпление. Помня един стар, избледнял снимка на дядо ми. Той беше дърводелец. Имаше груби ръце и уморен поглед. Но винаги се усмихваше. Май беше щастлив. Работеше с дърво, създаваше красиви неща. Не му трябваха пари, за да е щастлив. Имаше семейство, имаше работа, имаше смисъл. Аз… аз какво имам? Ходя на работа, плащам сметки, ям, спя. И това ли е всичко? Май да.

Ау, сетих се! Вчера съседката отгоре пак си остави чешмата да капе. Цела нощ се чудех дали да отида да ѝ кажа, или да я оставя да си тече. Накрая не направих нищо. Дреме ми. Ама пак ме дразнеше. Изобщо не мога да спя, като капе нещо. Сякаш някой ми къса нервите с пинсета. И после цял ден съм като парцал. Ужас. Е, хайде пак към хармониката.

Оня свири. Звукът му се смесва с шума от колите, с гласовете на хората, с дрезгавото ръмжене на автобусите. Мирише на дизел и на печене. Затворих очи. Представих си, че съм на плажа. Топъл пясък, солен въздух, синьо небе. Баба ми ме гледа и се усмихва. Казва ми, че всичко ще бъде наред. Че трябва да вярвам в себе си. Че трябва да следвам мечтите си. Ама аз… аз нямам мечти. Или поне не знам какви са. И за какво са ми, като и без това всичко е обречено? Отворих очи. Оня спря да свири. Погледна ме. Сякаш искаше да каже нещо. Но не каза нищо. Просто се усмихна. И продължи да свири. Друга, още по-тъжна мелодия. Аз се обърнах и тръгнах. Трябва да хвана влака. Трябва да отида на работа. Трябва да платя сметките. Трябва да ям, да спя… Трябва да живея. Или поне да се опитам. Ей, и се сетих… пак съм забравил ръкавиците. И пак ще ми измръзнат ръцете. Баси.