Без категория

Чуждиците в българския език: новите обитатели на нашата реч и кога една дума става „своя“

Забелязвали ли сте колко често в ежедневието ни изникват думи, които звучат някак… чуждо? Влизаш в офиса и някой казва, че ще има „тиймбилдинг“. На обяд обсъждате „бренда“ на новото кафе, вечерта правиш „ъпдейт“ на лаптопа, а преди сън – малко „релакс“ с „нетфликсинг“. Звучи ли познато?

Истината е, че езикът ни винаги е бил жив организъм. Той не само се променя, но и приема, адаптира, трансформира. Чуждиците са негови гости – някои остават за кратко, други се настаняват удобно и дори забравяме, че някога не са били „наши“.

Най-много заемки днес идват от английския – логично, предвид глобалната култура и технологиите. Вече не казваме „електронна поща“, а „имейл“. Не „уебсайт“, а „сайт“, не „обновяване“, а „ъпдейт“, не „събитие“, а „ивент“. Това ни улеснява, особено в професионална среда, където се работи със софтуери, интерфейси и презентации. Но понякога се оказваме в ситуация, в която половината изречение е на български, а останалото – внос.

Когато една дума премине в разговорната реч и добие нова форма, това е сигурен знак, че вече ѝ е уютно тук. Не всички чуждици обаче са от последните години.

Има думи, които са чужди по паспорт, но родни по дух. Толкова отдавна са в езика ни, че никой не ги поставя под въпрос. Използваме ги в ежедневието, в официални документи, в литературата и разговорите си, без да се замисляме, че те някога са прекосили граници, езици и култури, преди да се превърнат в част от нашето слово.

Думата ресторант, например, идва от френски – restaurant, което означава „възстановяващ“. Първоначално така са се наричали местата, където хората можели да възстановят силите си с храна. Днес „отивам на ресторант“ звучи напълно естествено, а ако някой използва стария вариант „гостилница“, това вече ни звучи архаично.

Друга интересна дума е ученик. Тя има латински корен – disciplina, преминала през гръцки, славянски и старобългарски пластове. Свързана е с идеята за учение, ред, дисциплина – всичко онова, което стои зад процеса на образование. Чужд произход, но с дълбок корен в нашата култура.

Гардероб също идва от френски (garde-robe – „пази дрехите“), но нито един българин днес не би го възприел като нещо чуждо. Думата има вече и разширено значение – освен самото шкафче, говорим и за целия ни „гардероб“, като синоним на личния ни стил и избор на дрехи.

А какво да кажем за канцелария? От латински cancellaria, тя преминава през много езици, за да стигне до нас – и днес служи за обозначение на административен офис. Интересното е, че думата съдържа в себе си идеята за решетки (cancelli), защото някога писарите били отделени от останалите с прегради.

Има и такива думи, които сме приели, но сме облякли в български дрехи – компютър, мобилен, принтер, маркетинг – всички са с английски корен, но вече имат устойчиво място в речта ни. Как разбираме, че една дума вече е „българска“? Когато децата я чуват и използват, без да питат „какво значи“. И често се появяват с родни наставки: „ъпдейт-вам“, „шейр-вам“, „блок-наха ме“. Когато започне да се променя спрямо нашата граматика, да се спряга, да се членува, да се пренася на срички.

Чуждите думи не пречат – те са пътешественици, които обогатяват езика. Въпросът е да ги каним на масата с мярка и с разбиране – така, както правим с всеки уважаван гост. Трудното идва, когато започнем да използваме чужди думи, без да има нужда – когато имаме прекрасен роден еквивалент. Вместо „стартираме“, можем да „започнем“. Вместо „кейс“, защо не „случай“? Балансът между новото и корените е тънък, но важен.

Чуждиците не са врагове. Те са огледало на времето, в което живеем. Въпросът е не дали да ги използваме, а как – със съзнание, с усет и с грижа за нашия роден език.