Като ерудиран читател с години навлязъл в света на книгите, често съм наблюдавал една интересна, но понякога разочароваща тенденция: големите литературни награди, като Букър или Пулицър, не винаги отразяват това, което читателите реално харесват. Вдъхнови ме желанието да споделя защо лично аз смятам, че тези отличия не трябва да бъдат мерило за качеството на литературата.

Наградите безспорно имат своето значение – те привличат внимание към автори, които иначе може да останат незабелязани, стимулират издателства да рискуват с по-необичайни заглавия и често повишават продажбите на книгата. Но това, което печели журито, не винаги резонира с масовия читател.

Например, романът “Светилата” на Елеанор Катън спечели Букър през 2013 г. и бе широко хвален за сложната си структура и историческа прецизност. Аз лично го прочетох с надежда за завладяващо приключение, но честно казано, стилът му ми се стори прекалено натруфен и студен – историята се губеше в числата и астрологическите съвпадения. Много от приятелите ми споделиха същото впечатление. Отличието го направи известен, но не го направи непременно любим сред читателите.

Друг пример идва от “Дървесна история” на Ричард Пауърс, спечелил Пулицър за художествена литература през 2019 г. Темата за природата и екологичната криза е безспорно важна и романът е впечатляващо проучен. Въпреки това, за мнозина, включително и за мен, разказът понякога се губеше в прекалено многото персонажи и прекомерната символика. Това не е случайна критика – много онлайн ревюта на читатели също изразяват подобно чувство, че книгата е „интелектуално удовлетворяваща, но емоционално отдалечена“.

Не мога да пропусна и случая с “Животът на Пи” на Ян Мартел, който печели Букър през 2002 г. Историята на момчето и тигъра в океана е великолепна, но някои читатели я намират за прекалено философска и насилено мистична, което ги отдалечава от сюжета. Понякога се чудя дали наградите избират книги, които са „достойни за литературата“ по академични критерии, а не такива, които просто носят удоволствие на хората, които обичат да четат.

Това ме води до същественото наблюдение: читателското удоволствие и литературното качество не са едно и също. Наградите имат критерии, които често включват оригиналност, стил и социална значимост. Но те не гарантират, че романът ще завладее сърцата на широката аудитория или ще бъде обичан дълго време. Много класически произведения, които днес се четат с възхищение, като “Моби Дик” или “Гордост и предразсъдъци”, не са печелили своите съвременни награди или пък първоначално са били слабо оценявани.

В крайна сметка, за мен най-важното е какво усещам, когато обръщам страниците. Ако една книга ме кара да се влюбя в героите, да изживея емоции и да се потопя в свят, различен от моя, тя е успешна, независимо от медалите на корицата. Големите литературни награди могат да бъдат ориентир и повод за дискусия, но никога не трябва да заменят личното ми преживяване като читател.