Tag

вълнение

Лично от Бойко

Утрини, като вечери!

travel in car

Тази сутрин се събуждам и едва преглъщам черното си кафе и минералната вода. Спал съм само 4 часа. А е петък и трябва да съм на работа. В много отношения понякога съм благодарен на сутрешните минути, когато чакаме да започне среща или пътувам за друг град с екипа по работа, както сега, и има малко време да си подредя мислите. А какво по-хубаво нещо от това да го направиш в собствения си блог.

Да, тежко си живее, когато имаш недоизживени тийн години, така каза жената сутринта. Но какви ти тийн години. Откакто бях на 27 и спрях да раста – ама изобщо нито година повече. Е, само на възраст, но вътрешният ми свят си остава все така свеж.  Затова като се съберем с приятели, редовно окъсняваме. Ето, вчера например, уж само да се видим за вечеря и си тръгнахме в два часа сутринта. Докато се приберем от Младост 3 до нас, минаха още 30-тина  минути. Докато се приготвим за лягане – стана никое време. После едвам креташ на следващата сутрин, но имаш едно задоволство в душата.  Чувстваш се удовлетворен и макар да ти се спи в гърдите ти се надига вълнение. Вълнение, че си направил нещо младежко, че си излязъл извън рамките на делника.

Точно така се чувствам аз сега. Главата ми е малко размътена, но кафето ще помогне. Очите леко ми се затварят и умът ми възприема с 4 секундно закъснение, вместо с 1, както е прието времето, нужно за отреагиране. Но това изобщо не ме притеснява. Усмихвам се като глупак на задната седалка на автомобила, пишейки, а в ушите ми дъни Eminem – Lose yourself.

Вдигам кафената чааша: Наздраве, приятели! Наздраве за това, че сме млади. Че ще сме вечно млади. Че имаме сили да превръщаме вечерите в утрени и утрените във вечери. И ще можем да караме на кафе и фотосинтеза повече от цяло денонощие.

Лично от Бойко

Впримчени в делника

Кога разбираме, че имаме нужда от промяна?

Има едно такова време, когато делникът ни притиска. Отиване на работа, връщане, никакво време за почивка, дните отминават и личността не претърпява никакво развитие. Срещане с еднакви хора, ходене на едни и същи места. Говорене на едни и същи теми. Нищо не се случва, нищо не вълнува, нищо не показва, че има един живот.

Мнозина харесват тази предвидимост, това повторение, чувстват се добре в свят, в който неочакваното не може да ги изненада и да ги хване неподготвени. А когато излязат извън зоната си на комфорт не знаят как да се справят със ситуацията. Много други, обаче – може би като мен, с постоянното повторение и еднообразие, започват да копнеят за нещо различно. За някакво приключение, нещо, което да ги изтегли от спокойните вълни и да ги хвърли поне за малко в дълбокото. Нещо да се случи – да развълнува, да събуди заспалото съзнание. Нещо, което да ни покаже, че не сме впримчени в делника.

Тогава можем да направим и нещо глупаво. И то много глупаво. Като например да убедим колегите след обедната почивка да не се връщат на работа – да грабнем лаптопите, да потеглим с колегата, който има кола, и да отидем до някое езеро, хижа във Витоша или направо на морето. На кой му стиска? Доработвате дистанционно от някой шезлонг – хем шефа да не е много ядосан, хем вие да изпитате задоволство и вълнение. Отидете на парти, пийте за настроение, спете на плажа. Качете се високо в планината, започнете да спортувате активно, запишете се на някакви курсове, намерете ново хоби, запознайте се с нови хора…

Грабвате жената и децата, ако сте семейни, и отидете на нещо екстремно. Някъде, където не сте ходили никога преди. Повярвайте – децата никога не пречат. Ако изградите с тях правилен начин на общуване, ако ги накарате да се вълнуват, техният смях и писъци от задоволство по време на вашето малко приключение ще усилят усещането, че изживявате нещо ново и напълно различно.