Тази сутрин се събуждам и едва преглъщам черното си кафе и минералната вода. Спал съм само 4 часа. А е петък и трябва да съм на работа. В много отношения понякога съм благодарен на сутрешните минути, когато чакаме да започне среща или пътувам за друг град с екипа по работа, както сега, и има малко време да си подредя мислите. А какво по-хубаво нещо от това да го направиш в собствения си блог. Да, тежко си живее, когато имаш недоизживени…
Кога разбираме, че имаме нужда от промяна? Има едно такова време, когато делникът ни притиска. Отиване на работа, връщане, никакво време за почивка, дните отминават и личността не претърпява никакво развитие. Срещане с еднакви хора, ходене на едни и същи места. Говорене на едни и същи теми. Нищо не се случва, нищо не вълнува, нищо не показва, че има един живот. Мнозина харесват тази предвидимост, това повторение, чувстват се добре в свят, в който неочакваното не може да ги изненада…