Тази сутрин се събуждам и едва преглъщам черното си кафе и минералната вода. Спал съм само 4 часа. А е петък и трябва да съм на работа. В много отношения понякога съм благодарен на сутрешните минути, когато чакаме да започне среща или пътувам за друг град с екипа по работа, както сега, и има малко време да си подредя мислите. А какво по-хубаво нещо от това да го направиш в собствения си блог.

Да, тежко си живее, когато имаш недоизживени тийн години, така каза жената сутринта. Но какви ти тийн години. Откакто бях на 27 и спрях да раста – ама изобщо нито година повече. Е, само на възраст, но вътрешният ми свят си остава все така свеж.  Затова като се съберем с приятели, редовно окъсняваме. Ето, вчера например, уж само да се видим за вечеря и си тръгнахме в два часа сутринта. Докато се приберем от Младост 3 до нас, минаха още 30-тина  минути. Докато се приготвим за лягане – стана никое време. После едвам креташ на следващата сутрин, но имаш едно задоволство в душата.  Чувстваш се удовлетворен и макар да ти се спи в гърдите ти се надига вълнение. Вълнение, че си направил нещо младежко, че си излязъл извън рамките на делника.

Точно така се чувствам аз сега. Главата ми е малко размътена, но кафето ще помогне. Очите леко ми се затварят и умът ми възприема с 4 секундно закъснение, вместо с 1, както е прието времето, нужно за отреагиране. Но това изобщо не ме притеснява. Усмихвам се като глупак на задната седалка на автомобила, пишейки, а в ушите ми дъни Eminem – Lose yourself.

Вдигам кафената чааша: Наздраве, приятели! Наздраве за това, че сме млади. Че ще сме вечно млади. Че имаме сили да превръщаме вечерите в утрени и утрените във вечери. И ще можем да караме на кафе и фотосинтеза повече от цяло денонощие.