Tag

деца

Лично от Бойко

Наказанията на децата през 1995г. и наказанията днес 2025 г.

06.02.2025 by BoikoDDD

През 1995 г. родителите често наказваха децата си, като ги задържаха вкъщи и им забраняваха да излизат навън. Тогава децата прекарваха голяма част от времето си в игри на улицата, с приятели или навън в паркове. Ограничаването на тези социални активности се възприемаше като най-сериозното наказание – да не играеш навън означаваше да пропуснеш всички приключения, разговори и забавления, да се чувстваш изолиран и откъснат от общността на връстниците си. Освен това родителите често прибягваха до наказания като забрана за гледане на телевизия, стоене в ъгъла или допълнителни домашни задължения, с което да подчертаят важността на дисциплината и уважението към правилата.

Днес, през 2025 г., ситуацията се е променила радикално. Децата прекарват по-голямата част от времето си пред екрани – телефони, таблети, компютри и конзоли, а дигиталното пространство е основната среда за общуване, учене и забавление. Най-тежкото наказание за едно дете вече не е да не излиза, а да бъде принудено да излезе навън, без достъп до устройство. Родителите често използват като мярка за дисциплина „дигитален детокс“ – изключване на интернет, отнемане на телефона или изпращане на детето да прекарва време сред природата. Ако преди наказанието беше лишаване от социални контакти и приключения навън, днес наказанието е именно връщането към тези преживявания, далеч от удобството на виртуалния свят.

Вместо забрана за игри с приятели, както беше преди, сега все повече родители настояват децата им да излизат, да спортуват или да четат книга, което за тях често се възприема като скучна и нежелана алтернатива. Дигиталните ограничения, като забрана за достъп до социални мрежи и игри, са сред най-ефективните наказания, защото те пряко засягат основния източник на удоволствие и социализация за съвременните деца. Тази трансформация в подхода към наказанията ясно показва как технологиите са променили начина, по който възприемаме свободата, комуникацията и възпитанието. Съвременните родители вече не контролират физическата изолация, а достъпа до виртуалния свят, което е новото измерение на наказанието и дисциплината в дигиталната ера.

Лично от Бойко

Ред в детската стая

05.06.2021 by BoikoDDD

Детската стая е като дамската чанта – има всичко, освен ред. Надявам се, че дамите няма да се засегнат от тази моя добронамерена закачка. Знаете ли обаче, че може да въдворим ред в стаята на малчугана и да се радваме на подредбата? Точно така. Има няколко прости хитрини, за които смятам да ви разкажа тук.

Дори много малко дете може да бъде научено да прибира играчките си, ако има определено място за тях. Затова ще ви разкажа какво научих за организирането на детската стая по такъв начин, че хлапетата да могат да поддържат и сами реда. Е, естествено с малко помощ от наша страна, поне първоначално.

За да сложим в ред стаята на детето, първо трябва да приберем неизползваните играчки. Тези, които не се използват, може да подарим, а счупените да изхвърлим.

Може да запазим тези играчки, с които детето не играе, но му е трудно да се отдели. Също и тези, които не са подходящи за съответния сезон. Например шейна през лятото или пък кофичка за пясък през зимата.

Хубаво е да разделим стаята на зони. Така ще улесним много организирането. За целта може да обособим три зони. Първата за сън и отдих, втората за учене и третата за игри.

Определено си струва да проучим тази идея по-подробно. Разделянето на отделни зони в стаята, които са пригодени за определени дейности, спомагат за повишаване на концентрацията на детето и улесняват поддържането на определен ред.

Например, в зоната за игра на детето има смисъл да се създадат тематични подзони. С други думи може да се определи отделно място за всяка категория играчки. Когато всеки предмет има определено място, лесно е детето да се научи как да го поддържа.

А как да съхраняваме играчките? Най-добрият начин да направим това е на отворени рафтове или такива за книги. Също в затварящи се кутии, чекмеджета под леглото или кошове за съхранение на играчки, които могат да бъдат намерени в повечето магазини. Те са практични, не заемат място и лесно достъпни дори и за децата.

Лично от Бойко

Учене чрез преживяване

20.08.2016 by BoikoDDD

Преди време бях чел за семейство, което отрича традиционните методи на образование. Поради тази причина категорично отказали децата им да бъдат институционализирани в средностатистическите училища и закостенялата система и започнали да ги обучават в домашни условия. До тук историята не се различава особено от многото подобни, за които сме слушали или чели. Но разликата е там, че домът им бил различен на всеки три месеца.

Джон и съпругата му Каран упражняват професии, които не изискват уседналост в офис, а само надеждна Интернет връзка. Ето защо те избрали да отглеждат и възпитават децата си, пътувайки из целия свят. Вече в продължение на няколко години четиричленното семейство сменя града и държавата на всеки три месеца, като през това време попива от културата, историята и езика на страната, в която се намира. Децата, които са на 12 и 10 години вече говорят свободно три езика и познават световната история в много повече детайли от своите връстници.

Човек наистина учи чрез опит и преживявания най-бързо. Още повече децата, които са попивателни за нови впечатления и приключения. Но тук съществена страна, която е различна от тяхната гледна точка.

Прекрасен е фактът, че семейството е намерило практически начин да възпитава и обогатява децата си, но за съжаление светът е устроен по различен начин. В един момент на тези високоинтелигентни деца ще им се наложи да започнат някаква работа, а за добрите позиции и високото заплащане се изисква документ за завършено образование.

Знанията, които получават, обикаляйки с родителите си по света, най-вероятно са повече и по-трайни от тези, които получават техните връстници в училищата, но света не работи по този начин. Много малко фирми дори биха те поканили на събеседване и интервю (където имате възможност да покажете своя потенциал) ако не отговаряте на изискванията по документи.

Освен това децата имат нужда да общуват с хора на тяхната възраст, а местенето на ново място на всеки три месеца със сигурност усложнява създаването на дълготрайни приятелства.

Ако вие имате мнение по темата ще се радвам да го споделите. Въпросът е дали сме достатъчно зрели като общество да приемем подобни индивиди без да ги обременяваме с традиционните изисквания на социалните джунгли?

Лично от Бойко

Пътуваме към морето винаги… с приказките на Светльо Кантарджиев

18.07.2015 by BoikoDDD

Планини. Реки. Ширнало се е натежало от класове поле и ти шофираш по монотонна магистрала. Макар да пропускаш така или иначе еднообразната гледка, се радваш, че довършиха пътя, иначе щеше да пътуваш до морето поне още два часа в невъзможни опашки, тесни ленти и задръствания от тирове. Така се чувствам винаги и надигам бутилката минерална вода със задоволство.

Не мога да отрека, че когато пътувахме преди, и сме возили племенниците ми, децата, пък и възрастните, гледаха през прозореца далеч по-големи красоти. Старите пътища са много по-живописни и разнообразни и децата винаги се разсейваха и забравяха да вдигат много шум в колата. Вчера, когато пътувахме за морето обаче, обстановката беше доста изнервяща, защото малкият питаше през 5 минути: „Кога ще стигнем?… Тате, колко остава още до морето?.. Стигнахме ли вече?”

Който има малки деца или поне е гледал „Шрек 2″ и сцената с въпросите на невъзможното Магаре, знае за какво става дума. След като синът ми повтори въпросната фраза поне още минимум 15 пъти, при това едва бяхме стигнали до Стара Загора, жена ми реши да вземе нещата в свои ръце. Изкара една от приказките, които скоро беше купила – „Приключенията на Барон Мюнхаузен” книга за деца от издателството на Светльо Кантарджиев и не след дълго можехме да си отдъхнем.

Някак жена ми успя да го залъже да започне да чете и да разглежда илюстрациите по страниците. Така сричането му оглушаваше автомобила в следващия час и половина. Което беше много по-добре от познатия рефрен за пристигането.
Пътувахме в мир и хармония, заедно с Барон Мюнхаузен, на когото сърдечно благодаря за помощта.

От скромния ми опит с децата мога да кажа само едно. Тръгнеш ли на море с деца трябва да си психологически подготвен, че:
1.    Ще има хиляди въпроси и къде, как, защо, любимият ми „кога“; ще трябва да обясняваш за всичко и то изчерпателно, защото ако отговорът не е удовлетворяващ, ще има още поддържащи питания след това. И то за всевъзможни неща. Всеки път, когато синът ми зададе екзотичен въпрос се сещам за прочутата фраза от филма „С деца на море“: „- Лодката колко коня е? – 30 коня и 6 магарета!” Общо взето е същото 😉
2.    Ще има Оххх!, Аххх! за всяко нещо, защото възхищението ще е голямо и емоциите ще се леят като кофа с морска вода.
3.    Ще трябва да имате неизчерпаема енергия да правите това и онова и изобщо всичко, което му хрумва на вашето дете.

Затова моят приятелски съвет към вас е:
А. Разграфете си така отпуската, че да имате поне 1 ден след пътуването за почивка 😉
Б. Винаги, винаги, винаги имайте някакъв кос за занимавка. Понеже жената четеше на детето от малко и ние все вървим с някакви книжки. Харесваме на Ню Медиа Груп, на Светльо Кантарджиев, защото са тънки, много приятни с образни илюстрации. Както от нашето детство.
В. Винаги имайте план Б за всяка ситуация и бъдете нащрек – децата са коварни и само гледат как да се измъкнат от погледа на родителя си.

Синьо лято, приятели!

banner_moving_car

Лично от Бойко

Родителите, семейството, парите

12.06.2012 by BoikoDDD

Всеки един родител като Бойко Дражев желае по всякакъв начин да обеспечава своето родно наследство от деца и семейство с пари. Тия „финикийски“ знаци, без които никога нищо не може. Въпреки това неизбежно притиснати от сметки, планове за рождени дни, Коледи и почивки на море, предпочитат по-лесния изход – да се затрупват с работа. Вярно е, че парите са без съмнение още един символите на общественото мнение и неговото влияние върху нас. За успеха в нашето общество се съди по финансовите резултати, а бащинството не носи никакви парични облаги – освен ако наследникът не стане рок звезда. Има семейства, които решават да оставят кариерата и финасовия просперитет на заден план, за да „разчистят място” за основното – грижите за детето. Но те за съжаление са малцинство. Много родители са пълноценни в работата си, само когато я вършат далеч от дома, тъй като вкъщи обстановката съвсем не е стимулираща. Други решават да зарежат напълно кариерата си и да се посветят изцяло на детето си. Всеки един от тези варианти не е нито верен, нито грешен, поне според мен. Това, от което имаме нужда е по-гъвкаво отношение към разпределение на ролите при отглеждане на наследството ни. С това, което споделям не желая да внасям или пък било то да внушавам на нашето демократично общество, че не ценя огромната заслуга и роля на всяко едно семейство. Просто според мен – Бойко Дражев, у нас нещата трябва час по-скоро да се променят и то със скоростта на светлината. Дано да е скоро.

Лично от Бойко

Изнудването на малките ученици

31.05.2012 by BoikoDDD

 Един австрийски зоолог и орнитолог Конрад Лоренц през далечната 1973 година провежда дълги години изследвания в областта на организацията и проявата на индивидуални и обществени модели на поведение. Та той стигнал на базата на неговите изследвания, че агресивността е основен инстинкт на човека. Но може ли някой да каже къде се намира границата на тая агресивност и бруталността. Кой и как може да я определи? Но според мен тия които са изнудвачи и то брутални,  имат нужда от слабия, на който да „упражняват” голяма част от техния характер. Напоследък слушам от своите приятели, също така и по медиите не спират да приказват затова  как става модерно по-големите батковци от горните класове, да изнудват по-малките си съученици. Даже на моменти това тяхно брутално отношение прераства и в по-унизителни постъпки към техните личности. Замислям се ако тия малки хлапета се обединят в поне трима четирима, тогава какво би се случило с тия така наречени по нашему бабаити. За мен лично те могат да намират почва и да виреят само там където е взет страха на по-слабите от тях. Едно от основните задължения на нас като общество е да показваме и учим слабите как да се бранят. Но тук възниква и друг въпрос, ако те не искат това, ако искат сами да търсят начина по който да се шлифоват, или пък желаят някой да ги насочва и покровителстува именно по този начин, мисля си аз? Какво правим ние като родители и общество?